Оглушах от празни думи, ослепях от тенекиении истини, онемях от умора да се моля на „Бог“... Спрях. Да търся. Чух вятъра. Видях птиците. Небето си беше същото. Синьото. Мечтите от детството още имаха дъх на пресно набрани малини. Коленете ми бяха ожулени, но нали знаех, че ако не падаш, не порастваш. Важното е, че не лазех, а летях. Усмихнах се. На слънцето. Намерих истината, любовта и светлината в себе си. Бях. Съм. Ще бъда. Бог. Ще творя с него мечтания Свят.

В началото бе Словото. И Словото бе Бог. И Бог бе Словото. Да бъде светлина!

Обгрижвай градината на свойта душа.

Поливай мечтите си, ще избуят чудеса!

Бог си до степента, до която го осъзнаваш, стават чудеса, когато го пожелаваш!

Ще се срещнем там, под нашето „Дърво“, където земята ухае на благодат, синчец и макове галят нозете, очите жадно пият от Млечния път, а Луната вещае нови Слънца пред среброкрилия полет на птиците. Не ти обещавам море до колене, а коленопреклонно Щастие с вкус на любов, мирис на летен дъжд и сладостна зрялост на кадифено-кожи праскови и пукнати пъпеши от бабината градина на село. Селото, което забравихме... Забравихме да дишаме, забравихме да обичаме, забравихме да забелязваме дърветата, да чуваме шепота на вятъра в клоните им, жуженето на пчелите, мириса на липите, тъгата на върбата... бързаме нанякъде, без да помним накъде... Не помним от кога не сме се смяли, на открито от кога не сме спали, с мечтите от кога не сме се любили, в безвремие от кога не сме се губили... от кога не сме били с приятели... пак ли ще ни е обидно и ще премълчим, за да не хокаме идиоти, към тях да не се числим... Пак ли ще работим като луди, за да си купим нещата, които не си струват парите, нито ни правят честити дните, социални камофлажи, които няма да носим, защото можем да покажем само пред хора, които предпочитаме да не виждаме... Затваряме си очите, за да не броим похабените години, превръщащи ни в жалки безгръбначни машини... Знаем плача на децата си по-добре от смеха им... Без дори да сме ги питали, ще платят за греха ни. Първородният ни грях се нарича явно страх... Да пием от извора на живота, да сме истински... Обществото наказва - различен ли си – ъгъла ти показва...